Здравейте, добри хора!
Тук бихме искали да споделим с вас една тъжна история!
Това е историята на Петър. Петър Йовчев. Това име можехте да познавате и свързвате с истории, различни от тази, която предстои да научите.
Можехте да мечтаете и да се стремите да бъдете като него, да вдъхнови бъдещето на детето ви, да бъде пример за успял спортист.
Но днес Петър Йовчев може да бъде единствено вдъхновение за тъжен филмов сценарий.
Той е роден на 21 септември 1985 г., на 37 години е и живее в София - България.
Преди изобщо някой да помисли за появата на Петър, един човек на име Екзарх Йосиф I (Лазар Йовчев), виден духовник, глава на българската екзархия, с изключителен принос за запазването единството на Българската православна църква, ще бъде негов пряк прародител. Димо Грозев, световно известен състезател по подводен риболов, ще е негов дядо. Лазар Йовчев, републикански шампион по гребане, ще бъде негов баща и треньор. Такава кръв ще тече във вените на Петър. Ще се прояви в характера му и способностите му още в ранна възраст и ще го нареди сред надеждите на българския спорт.
До 10 ноември 2005 г. - 20-годишен, Петър е прекрасен млад мъж и атлет, състезател по уиндсърфинг от Спортен клуб "Циклон" - Поморие, участник в състезания на PWA, студент в Национална Спортна Академия, с големи амбиции и светло бъдеще като спортист.
На 20 години Петър вече е:
*Многократен републикански шампион по уиндсърфинг;
*Световен Вицешампион за юноши през 2002 г., Westende, Belgium; - Доказателство от IWA
*Европейски Вицешампион за младежи през 2002 г., Douarnenez, France.
Животът му е посветен и отдаден изключително и само на спорта. Тренира всеки ден в България и чужбина: Лаго ди Гарда и Сардиния в Италия; Чешме и Гьокчеада в Турция; Кабарете, Доминиканска република; Прая в Кабо Верде. Участва в местни и национални първенства, както и на много международни състезания. Дейности, свързани с огромни разходи, за които Българската Федерация по ветроходство и Министерство на спорта отказват да отпуснат средства. Всичко е за сметка на семейството му!
10 ноември 2005 година!
На тази дата животът на Петър - такъв, какъвто го знаем от казаното по-горе, приключва и се преобръща с главата надолу. Той става участник в брутална катастрофа. Лек автомобил отнема предимството му на пътя и той се врязва челно в друг автомобил с мотора си. Сблъсъка е толкова силен, че оживяването му се води „медицинско чудо“.
От удара гръдния кош на Петър е смазан и двата му бели дроба колабират почти напълно. Закъсняла линейка, неработещ скенер в "Пирогов", неоказана навреме неотложна медицинска помощ, преместване във ВМА, забавена с над два часа интубация и вследствие на това кислороден дефицит.
Благодарение на спорта и здравата си физика Петър се възстановява почти напълно в рамките на две години.
Но поради дългата липса на кислород по време на инцидента, мозъкът е засегнат необратимо! Петър никога няма да бъде същият!
Диагностициран е с тежка мозъчна политравма, за която няма лек. Засегнат е Корпус Калозум, орган, отговорен за емоционалната и логическата дейност на мозъка. Той не помни катастрофата. Не само не я помни, но я отрича.
За семейството му започва истински кошмар. Традиционната медицина е дотук. Търсенето на алтернативно лечение в България и по света надскача представите на здравия разум. Слабата надежда, че някоя врачка или свято място могат да помогнат, изчерпва всички възможности. Уви, чудото за Петър не идва!
Освидетелстван с най-тежката степен на инвалидност, първа с придружител.
Днес, седемнадесет години по-късно, Петър е на 37 години и със степен на инвалидност 87%. В добра физическа форма е и работи като боклукчия. Да, правилно четете. В последните 17 години, точно за четвърти път, Република България, чрез Борсата по труда, щедро позволява на Петър да чисти градинките и междужилищни пространства. Без постоянен договор – само с временен, за шест месеца. За седемнадесет години Петър е работил четири пъти за по шест месеца на минимална работна заплата. В държавата няма нито една институция, която да работи с хора като него, няма общност, няма подходяща среда. Петър е в тялото на 37 годишен мъж, но със съзнанието на 15- годишно дете. Всичките му инстинкти са налице. Изключително изпълнителен и дисциплиниран, с желание да работи и да се развива, макар да не съзнава, че възможностите му са ограничени.
Когато не работи, изпада в дълбока депресия. Чувства се безполезен. Не разбира защо никой не иска да го наеме. Полага усилия, но не получава мястото, защото е различен.
Петър никога няма да изпита простата човешка радост да има до себе си близък човек, да създаде семейство и деца. Той не го съзнава и продължава да кани момичета на срещи. Те, разбира се, отказват. Приятелите му го отбягват, по улиците го сравняват с луд (Петър не е луд, той има придобити умствени увреждания). Заради необичайното му поведение, походка и поглед полицията го спира редовно и го претърсва за притежание на наркотици.
Къде е държавата? Къде е социалната политика?
Това ли се случва с хората, прославили името на България по света?
Като пенсионер Петър получава унизителните около 320 лева на месец.
Вече 17 години родителите му обикалят институциите с надеждата да се намери работа и изход за този млад мъж. В България обаче никой не се интересува и не го е грижа за хора като него.
Единствено семейството му прави всичко по силите си. Но родителите един ден вече няма да ги има, Петър ще остане сам, с пенсия от 320 лв.
С този месечен доход, сам на този свят, бъдещето му е предначертано – просяк, който рови за храна в кофите за боклук.